Емоционална интелигентност

„Полезно за родители“

Днес, леко ще открехнем вратата на една много широкообхватна и важна тема в развитието и израстването на нашите деца като личности, хора - развиване на емоционална регулация и в последствие - емоционална интелигентност.

През последните 20 години все повече се говори за емоциите, за тяхната важност и значение. Учените са установили, че около 80% от успеха в социалната и личната сфера се определя именно от нивото на развитие на емоционалния интелект и едва 20% от всеизвестния IQ – коефициент на интелекта, измерващ умствените способности на човека.

В настоящата публикация ще започнем с едно качество, което, все още голяма част от обществото, приема за положително – перфектността или перфекционизма, или стремежът към постигане на съвършенство, на най-доброто?! Според кого?! За какво?! За кого?! И?!

Правенето и признаването на грешки е важна част от израстването ни като личности и членове на обществото. Когато обаче се стремим да бъдем прави въпреки всичко, ние се лишаваме малко или много от преживяванията, които се отдалечават от нашите модели на света.

Според психолога Сара Еган, перфекционизмът е като нишка, преминаваща през целия спектър на психичните разстройства. "Съществуват проучвания, които показват, че колкото по-големи перфекционисти сте, толкова по-голям брой психични проблеми се очаква да имате", споделя тя пред BBC.

Стремежът към съвършенство и самоподобрение е често насърчаван в съвременния свят. Но макар и това да е хубаво нещо, някои психологически изследвания показват, че този стремеж може да донесе и много вредни последици.

Какво се случва с децата, към които се подхожда с високи очаквания, или пък се очаква да бъдат перфектни, или пък растат с перфекционист /т.е. поне единият от родителите е перфекционист/.

И Защо терапевтите съветват: „Да учим децата на щастие, не на перфекционизъм.“

Всички се радваме, когато децата ни получават признания и постигат успехи – в училище, в спорта и навсякъде другаде. Когато премине границите на разумното обаче, стремежът към добро представяне може да се окаже разрушителен за крехкото детско съзнание.

Феноменът е познат на психолозите като синдром на отличника – състоянието, в което детето си поставя прекалено високи цели и се стреми да ги постигне на всяка цена и да изпълнява всяка задача перфектно и безгрешно, като в този си стремеж забравя или пренебрегва останалия си живот – спира да общува с близките си например, не се храни редовно, не спи добре. Разбира се, ако детето проявява инициатива и интерес да се учи по собствено желание, ако го прави с любознателност и здравословна амбиция, в това няма нищо лошо. Не за това става дума обаче. Децата със синдром на отличника се чувстват задължени непрекъснато да получават добри оценки, и да са по-добри от всички останали, за да заслужат одобрение.

Практиката на много психолози и семейни терапевти показва, че „Когато се опитваме да отгледаме перфектни деца, получаваме деца с депресивни разстройства.“

Как можем да променим това?!

Предлагаме ви няколко на пръв прочит много лесни и прости, но повярвайте важни и постигат резултати.

Започнете промяната от себе си. Може и да се случи трудно и по-бавно отколкото сте очаквали.

Но… както казват хората, хубавите неща се случват бавно, и с търпение.

Уважавайте тяхната индивидуалност, оставете собственият вътрешен глас да говори и се тревожете само за щастието им.

Ако родителите се радват на успеха на детето си и го поощряват за него, без обаче да го възприемат като непременно условие за любов и признание, то ще израсне със здравословно и позитивно отношение към труда и постиженията, които той носи.

Най-важното за децата тук и сега: радостта от настоящия момент.

Като родители, желаем най-доброто за децата, но се изисква да поддържаме баланс. Те трябва да имат възможност да се насладят на детството.

Бъдете внимателни по отношение на очакванията и защитавайте децата

Помогнете на децата да оценяват постиженията, да оценяват резултатите от упорития труд, а не – да се чувстват унизени, ако не са постигнали всичко, което са искали да направят.

Надявайте се на най-доброто, но приемете, че всеки прави грешки

Насърчавайте толерантността, разбирането, увереността и здравословното усещане за самооценка. Ако сте спечелили доверието на детето, то ще споделя своите съмнения и грешки. Това е специална привилегия, на която не се радват мнозина.

Научаването на децата на щастие, а не на перфекционизъм, представлява жизненоважен проект за всеки човек – майки, бащи, учители и дори социални институции.

Използвани материали от:

https://www.eiacademy.bg, https://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Tamnata-strana-na-savarshenstvoto_122706.html, https://pedagogika.bg,

От един родител:

Доста отдавна, когато детето ми още нямаше годинка, прекарвахме доста време по пясъчниците. И сега ги обичаме, но тогава имахме МНОГО време за пясъчниците. В един такъв пясъчник, през един слънчев ден, до моето дете си играеше малко, сладко момиченце на няма и две години, с розова рокличка и бяла шапка. От тези малки сладки момиченца с руси буклички, на които някак си даже белите чорапки не им се цапат от пясъка. За сравнение, моят сладкиш събираше даже в устата си. J Е, та същата тази прекрасна млада дама, се запъти към друг много млад господин с цел неговата кофичка. Момченцето не даде кофичката. Момиченцето просто му я дръпна рязко от ръцете и отиде да си я пълни. Момченцето, разбира се, се разплака с глас. Това по никакъв начин не промени курса на действията на момиченцето. Аз, признавам си, тогава бях изумена. Краткият ми родителски опит и никаквите ми познания по детска психология тогава не ме бяха подготвили, че децата просто НЯМАТ емпатия.

Разбира се, както във всяко друго нещо, всеки тръгва с различен старт. Има някои деца, които са доста по-близо до емпатията, има и други, на които им трябва много, много време. Сега, мога смело да кажа – възпитавайте, показвайте, говорете и учете на емоции! Защото малките деца имат своите големи, дори огромни емоции, от които често се плашат и не знаят как да реагират. Ако ние, родителите, се изживяваме като типичния тъмен балкански субект, и се правим, че емоциите не съществуват, най-много да успеем отрано да заложим някой здравословен или психически проблем, с който децата ни да се справят после, коствайки им много време и често много средства.

Защо трябва да учим децата на емоциите?

Децата се раждат без способност да свързват дадено поведение с конкретна емоция. Малко по малко, копирайки възрастните, те се научават да изразяват конкретните емоции, но също и да ги разпознават в околните. Именно затова се случва малки момченца да стават агресивни, когато изпитват страх, или пък да крещят неистово при отказ да получат нещо. Пътят към емоционалната интелигентност започва вкъщи и именно ние, родителите, сме първите сериозни учители по емоции. Едно дете, което разпознава и зачита емоциите на другите, израства като човек, който има приятели, работи добре в екип, разбира се с партньора си и като цяло е ценен във взаимоотношенията. Освен дългосрочния план – емоционално интелигентното дете ще зачита повече чувствата и емоциите на братята и сестрите си, на децата в детската градина, на родителите. Дете, което е научено да разговаря за чувствата си, изживява по-спокойно нещата и е по-готово да сътрудничи.

Добре, как се възпитава емоционалната интелигентност?

На първо място – трябва ДА ГОВОРИТЕ ЗА ЧУВСТВА. Знам, че току-що загубих огромна част от вас (особено представителите на по-силния пол), но – повярвайте ми – емоциите не са „лигавщини“ и липсата на чувства не е „зрялост“. Напротив. В липсата на разбиране за чувствата на другия в повечето случаи има поне една доза егоизъм и себецентризъм. Но да се върнем към децата. Говорете им! Как? Използвайте ежедневието и много внимавайте за добрите моменти. Не бива да сте черна станция за комуникиране само на негативни емоции.

Опитайте с:

„Много ме зарадва с тази рисунка!“
„Много съм щастлива, когато ви виждам да си играете така спокойно.“
„Много се забавлявам, когато играем тази игра!“
„Много ми е приятно да се разхождаме навън заедно“

Но също така и с негативните:

„Уплаших се, когато не те видях до мен.“
„Притесних се, че ще закъснеем, затова и ти се скарах.“
„Съжалявам, че ти повиших тон. Изморена съм и не можах да се овладея.“

В началото може да ви е неудобно, но сериозно се замислете – не искате ли след десетина години да имате тинейджър, който спокойно ще дойде и ще ви разкаже как се чувства? Какво съкровище ще е това – да можете да общувате открито с децата си, които да не търсят външен отдушник, а да намират разбиране на стотиците си емоции у дома? Затова си струва да се поизчервите сега и да свикнете да говорите за чувства сега, когато децата са малки.

Провокирайте ги да говорят!

Думи, думи, думи!

Изключително важно е да обогатите речника с МНОГО думи за емоции.

Не осъждайте! Има неприемливо изразяване на емоции, но не и неприемливи емоции!

В крайна сметка – не можем да контролираме другите, но можем да контролираме нашето изразяване и на емоциите и – в най-добрия случай – да научим и децата си на това.